Здравейте, стингаджии !
С прискърбие трябва да ви съобщя, че за момента прекъсвам лекционния курс.
Не заради друго, ами защото затънах в материал и вече не знам с какво да продължа. Все се чудя кое е по-важно, кое би ви помогнало да ви изхвърлят малко по-късно или да се приберете малко по-малко скапани от работа и простотия.
Затова реших да направя друго.
Ще ви дам възможност вие да си избирате темата на следващата лекция.
Интересува ли ви как запалихме склада?
Или да ви разкажа как се мести склад от единия край на града на другия за един следобед и нощта, какво струва това на участващите и какво на шефовете ви ( едно „Браво“ - цифром и словом!)?
Или как месец по-късно крихме същия тоя склад, защото официално не работеше, та да мине проверката...?
Или да ви обясня защо не трябва хич да се притеснявате от всякакви проверки?
Или защо склада не само не трябва да има ISO, ами и изобщо да работи?
Или защо не трябва да взимате насериозно единственото възпитателно и мотивационно средство в „Стинг“ АД, а именно – обясненията?
Или какво може да ти коства желанието да отидеш на собственото си дипломиране?
Или защо всяка събота, прекарана в склада, е подарък от вас за фирмата?
Или какво точно означава в „Стинг“АД фразата „Ще имам дете“?
Или защо не е добре, ама хич, да имате познати или, Боже опази, роднини във фирмата?
Или как може да се изгонен дългогодишен служител, защото жена му е бременна?
Или как с една катастрофирала кола могат да се ударят не два, а три заека?
Или как се набират фактури на светлината на GSM–и, само за да се появи на другия ден „отговорник оперативен склад“ и да заяви „ Вчера, от всички складове на „Стинг“ в Пловдив е имало най-малко работа, какво сте правили до 3’30?!?“
Или защо съществена информация не трябва да стига до ръководството (този съвет е проверен, без него отдавна щеше да има друг „отговорник“)?
Или как се празнуваше поредното „дистрибутор на годината“?
Или защо вече няма фирмени и коледни партита за пловдивския склад?
Или как правилата се променят от днес за вчера?
Или за оперативката, наричана от мен „Георгиев е много разочарован ! – Ами, ще му мине?“
Или какво означава фразата „ ... нови, по-добри!“ ?
Или какво става, когато някой се замисли за безопасността на хората и какво значи фразата „ На моя отговорност!“?
Или да ви разкажа за сцената „ Защо работите в „Стинг“? – Защото така ми харесва!“ – най-великото самоизлагане, виждано от очите ми, сътворено с патос и размах от нашата (така де, вече само ваша) президентка?
Както виждате, материал бол! И това е само ей така, набързо!!
Айде сега – чао !!!


Стоооооп!!!
Гледай как щях да забравя най – важното.
Давам си сметка, че произведенията ми са малко длъжки и трудно могат да се превърнат в трудови химни, облекчаващи ежедневието ви.
Затова ви давам този, по припева на „Brown girl in the ring” на Boney M (стари, но златни!) :

Welcome to Аушвиц-Биркенау, шалалалала
О, Аушвиц-Биркенау, шалалалала!

Върши работа от началото до края на работното време, гаранция!!!

Ха сега де !
Рядко ми се случва да загубя дар-слово, но в момента съм с, почти буквално, вързани пръсти. Чудя се и се мая - както как да ви поднеса това, дето следва по-надолу. Я, май е по-добре първо да го прочетете, пък после - каквото сабя покаже :

„На корицата е изобразен Американския орел, който, както съм ви споменавала в предишни издания, е единствената птица, която е принудена сама да си откъсне клюна, когато достигне 40-годишна възраст. На мястото на стария пониква нов клюн, за да може птицата да продължи да живее.“
Списание „Стинг“, бр. 92/08. 2011.

.......................................................................

Май най-подходящият коментар е мълчание!
Или купища препинателни знаци!!
Обаче не мога!!!
Цитирал съм го на кого ли не и всеки, който не работи в „Стинг“ и не е запознат с изразните средства в него, неизбежно избухва в див кикот, а когато може пак да си поеме дъх, казва нещо от сорта на „ Не може да бъде! Егати простотията!“.
Стингаджиите реагират по-спокойно, ама те са обръгнали на какво ли не.
Може би защото съм филолог по образование, а и имах някакви писачески амбиции, но не мога да забравя какъв шок преживях, щом изчетох ... нещото.
Малко преди това „Стинг“ за пореден път беше станал „дистрибутор на годината“, та си знаех, че в „списанието“ все ще има нещо по повода.
Идва, значи, триумфалния брой и аз небрежно го отварям на редакционната статия, подписана от главния редактор. Хвърлям един поглед по диагонал, както четях и за изпитите в университета и ... блокирам!
Пред очите ми попада ей това същото писание, дето ви го цитирах.
Прочитам го.
Прочитам го втори път.
Трети път нямаше, защото изревах от смях.
Продължи доста време.
После млъкнах.
Пред вътрешния ми взор се появи въпросният орел (той, всъщност не е „американски“, а белоглав, ама, нейсе, запуши я!), гордо и величествено носещ се из небесата, а езикът му се ветрее като вратовръзката на пиян абитуриент, висящ от прозореца на скъпо возило, защото току-що си е откъснал клюна и просто няма къде да си го държи. А въздушната струя бие право в гърлото му. За аеродинамиката да не говорим!
После се запитах „Абе, как ще се храни това пиле нещастно, докато му порасне новият клюн, бе? Да зареждахме и Америка – лесно! Ще си дреме в гнездото и ще лочи глюкоза. Ама така, на сухо ?!?“
И е ПРИНУДЕН ! От какво? Стремеж към самоубийство чрез глад ?! Фройд можеше да напише още една книга. Само дето не е чел списание „Стинг“, та си е останал прост. Като Дарвин.
И тъкмо да обявя, че това е най-възхитителната глупост, написана някога от човек, се замислих.
Бре, да му се не види, не съм биолог, не съм зоолог, не съм даже и зоофил, откъде да знам, може пък и да има нещо такова!?!
Затова, в момента, в който се прибрах, хукнах към компютъра.
Реакцията на Google беше близка до моята. И той не беше чувал за такова нещо! Нито пък Нешънъл Джиографик Ченъл! Абсолютно никой!
После ми светна!
Чакай, казах си, ами че това е „Стинг“!
Проблемът не е на орела, Google или Нешънъл Джиографик. Щом има проблем, трябва да има и човек.
Накратко – проблемът е човека, съчинил (незнайно как!) и одобрил за печат дивотия, която би накарала да повръща от възмущение всеки орнитолог, пък и всеки средноинтелигентен човек. Въпросният откривател на никога несъществували видове трябва да е клиничен графоман, страдащ от грандомания, смятащ, че всяка негова дума трябва да бъде записана със златни букви на мраморна плоча. Правете му сметка, колко е адекватен въпросният човек!
Лошото е, че вие зависите от него!
За да разберете кой е, е достатъчно на поразгледате редакционната колегия на списанието.
А за да не помислите, че съчинявам, само и само да клепам ръководството, ето ви линк :

http://www.stingpharma.com/media/sting/page/4/#prettyPhoto/8/

Само цъкнете веднъж надясно. Там си го пише и автора.

И за да не решите, че той е единствения такъв литературен гений във фирмата, ще ви цитирам по памет още нещо:
„Единичната цена на ластичката е ниска, но когато на месец се влагат десетки килограми, финансовият ресурс добива други измерения“
Дайте си сметка – тук не става въпрос за плутоний или нещо още по-екзотично. Става въпрос за ЛАСТИЦИ! А цитатът е от инструкция, прономерована, прошнурована и подпечатана с Божията ръка, посветена на икономията на консумативи. По едно време така пестяхме, че „проверката“ си купуваше тиксо, а шофьорите мъкнеха торбички с ластици, събирани от аптеките. И това – даже без инструкции! Но пък и стоката да е подредена в съответствие с Добрата дистрибуторска практика! Както е казал Сталин - „ Ние не ви ограничаваме, правете и невъзможното“!
Та не виждам защо и моите писания да не бъдат издадени в списанието. Без да се хваля, но са по-интелигентни ( много „по“ !!!). Пък, ако се разберем за хонорара, съгласен съм и диск да издадем.

Днес съм решил да не ви изнасям лекции. Много материал ви се събра. А и това не са фармацевтични лекции, дето може да ги погледнеш отгоре-отгоре (пък може и хич!), после да изпонаплескаш теста, колкото да няма празно и – шапка на тояга. Тук трябва дълбоко вникване в авторовата мисъл, после истинска концентрация (това не са и фактури за набиране) и внимателно осмисляне, за да се стигне до важни, заплатоспасяваши изводи. Едно време по оперативките честичко се използваше израза „каузата „Стинг“ (дебело подчертавам – НАИСТИНА се използваше и то – пред възрастни хора!), после обаче „каузата“ потъна там, където й е мястото, та оттогава в „Стинг“ – Пловдив тихомълком се работи само за заплата. Така че – я зарежете „таргети“, маршрути, „фирмена култура“, „вътрешнофирмено обучение“ и тути кванти и си работете ( само неизбежния минимум!) за заплата.
Пък от мен имате една малка задачка-закачка в песенна форма. Ако я решите, може и да имате някакво бъдеще в „Стинг“ – Пловдив:


Аз съм мъничко човече,
на „Стинг“- Пловдив стълб един.
Мене трудно ще ме видиш –
ту зелен съм, ту съм син.
Зная два-три лафа лесни*
що повтарям без да спра.
Зная хитрости чудесни** -
Да накисна друг в беда.

Трала-ла, хи-хи-хи-хи.
Трала-ла-ла...
Марш на работа!


*1)“ Няма работа, пък има много грешки!“
2) „Складът е в безобразно състояние“
3) „Ако не ти харесва – обади се на Георгиев“ (Ей така се гради авторитет!!!)

** смайващо елементарни, но минават.

Ако разгадаете гатанката ми, ще разберете и как стигнах до създаването на нова мерна единица – КБпД. В превод – Коефициент на Безполезно Действие. В „Стинг“ – Пловдив расте само той и обемът на работата. И двете – на ваш гръб!

Здравейте пак, манипуланти ! Мисля вече да оставя умалителните обръщения. Вече сте натрупали повече стаж от немалко хора преди вас, така че вече сте пълноправни членове на голямото, не съвсем сплотено и далеч не щастливо семейство на „ Стинг“ – Пловдив,
Допускам обаче, че все още тайничко си представяте онзи близък ден, когато ще поемете по стълбите към втория етаж. И то не за да ви набиват празните канчета, а за да заемете своето полагаемо се и заслужено място в дилърски офис.
Не ви се подигравам.
Сега ме е срам да си призная, но лично на мен ми трябваха няколко месеца, за да се отърся от тези блянове. И аз като вас си мислех, че е къде-къде по-престижно и доходно да бъда дилър, а не прост хамалин.
Отрезвяването настъпи лека-полека, под влиянието на дочуваните под шарената сянка на шатрата разговори междъ второетажниците. Макар че тогава производството в „дилър“ бе представяно като приемане в стингаджийския Олимп, на мен все повече ми заприличваше на издигане на бесилка. Сещате се, с въже на шията. А така лелеяната по-голяма заплата, ми заприличваше на сапуна по въжето. Е, вярно, не домашен, а такъв, алафранга – овлажняващ, омекотяващ и повишаващ либидото, но все тая. За разлика от вас, аз съм бил в казармата и съм се наслушал на безсмислени лекции, за които никой не смее да каже, че са такива. Тези в оперативен склад ми бяха повече от достатъчни. А като прибавих и клиентелата, търсеща „екстази“ и чували за трупове (не си измислям, това са действителни случаи!)... На втория етаж просто не работеха достатъчно хора, че да ме издърпат по стълбите. Както и немалко от по-старите ви колеги.
Така че, манипуланти, когато започнете да мрънкате, че, видиш ли, дилърите се бавели, не искали да набират и да проверяват, и заради тях сте стоели до по-късно, се замислете – че това тяхна работа ли е !?! вие да вършите тяхната?!? Я, по-добре, се замислете колко трябва да са манипулантите в смените, та работата да се върши нормално, колкоо са всъщност и защо, аджеба, са толкова! А пък ако ви хрумне, че и те са в тази фирма, така че защо да не вършат и друга работа – припомнете си го , когато ви пратят да леете цимент и да мъкнете тухли на стоежа на новия склад (все някога ще го дочакате!). Така де, и вие сте в тая фирма!!!
А сега, намерете мелодията на „Луди жаби“ на „Джанго Зе“ и можете да запеете.

Ооооооооо йе
Ооооооооо йе
Йе йе

Не, не искам вече да попълвам
глупави бумаги - не, не,
нито искам да виждам в съня си
„lege artis”-ите - не.

Не, не искам на всеки ден да слушам
За свойто уволнение, йе,
просто искам насън и наяве
да работя другаде, йе.

Припев:Контактувам с луди, луди баби
луди, луди баби – байгън ! йе.
Контактувам с луди, луди баби
луди, луди баби на сън.

Свойте надценени лични проблеми
оставям далече отвън, йе
Те само мен вълнуват, за „Стинг“ не съществуват
работим тук като в розов сън, оу.

Припев :

Със своите червени* уши уголемени**
чувам дори и насън,
аптеките бълнувам, за тях аз съществувам,
а с мен се държат като с пън, ей.

Припев:

*от срам, че не оправдава доверието
** от дърпане по следобедно време

Здравейте отново, стингаджийчета ! Как посрещнахте Великденските празници? Поочукаха ли ви яйчицата? Започна ли да ви просветва какво точно е „Стинг“? Ако не друго, обясненията за грешките през „почивните дни“ мисля, ще ви поизяснят едно-друго!
Пък аз да си продължа лекционния курс.
Последно, май, се занимавах с отдел „Прием“ или, както го беше кръстил един „отговорен“ член на „екипа“ – отдел „Стокови трансфери“ (Ааа, как звучи само, а!!! Хич не е като за проста хамалогия от тук до вечността.)
Я, като сме тръгнали из другите отдели, да отделим внимание на спедицията. С други думи, на нашите славни шофьори. Те заслужават! Не случайно, друг бивш стингаджия казваше - без грам ирония! – „Два часа с шофьорчетата под шатрата – един семестър в ПУ!“.
Няма да се разпростирам особено, защото не искам да пиша за неща, които не са ми ясни (дори автомобилът за мен е само 4 гуми и кормило). Но, като цяло, манипулантчета, трудовото житие-битие на шофьорите не е толкова розово и безоблачно, колкото изглежда от вашата гледна точка.
Мелодията е „Старият рокер“ на „Подуене блус бенд“.


Всяка сутрин рано яхвам моя „кон“
седалката удобна е като трион.
Разходът - страшен, Варчев - бръмчи,
„Ама туй е пълна глупост !“ – „Я, мълчи !!“.

Припев: Шофьор-стингаджия дава газ‚
пази се от пътя, шофьор-стингаджия съм аз.

Колата ми не е от скъп магазин,
но трябва да не харчи даже грам бензин.
Кормило, калник, ауспух, двигател помлян -
всичко е оправил с чук и тел Стоян.

Припев:

Животът ми минава на колела,
забравих как изглежда наш‘та махала.
Веднъж реших да пипна „Фолксваген Туарег“
Изгониха ме, викат „Ти си прост човек!!!“

Припев:

Щом съм още тука, аз съм празна глава
И всеки ден , да знаеш, плащам за това.
Но ако видиш някой ден склада без врата
знай - шофьор-стингаджия през нея излетя.

Припев:


P.S.: Е, убедихте ли се, че съм истински поет и самарянски войн ?? Айде сега – съберете пари за една стихосбирка!

Здравейте отново, манипулантчета! Реших, макар и на патерица, да ви честитя Деня на здравния работник ( с логическо ударение на „работник“). Все пак, това е „Стинг“ АД, а „Стинг“ е, цитирам, „търговско дружество, работещо в сферата на хуманната медицина“ ( с логическо ударение на „търговско“ и без да обръщаме внимание на нехуманната хамалогия ).
Както и да е.
Днес ще ви разкажа една от апокрифните историйки, споделяни между стелажите. Тя е плод не на моя, доста спорен, гений, а на народния. Демек - “ Vox populi, vox dei ”


След дълъг и безсмислен живот, умрели трима манипуланти – по един от „Софарма“, от „Либра“ и от „Стинг“. Като мързеливи и неблагодарни некадърници, мястото им било в ада, където не само ги измъчвали, но (за да се използва и алчността им) им давали и злато, което , обаче , не можели да пипат и само гледали с жадни погледи как се трупа ли, трупа.
И така дошъл почивния ден на ада – 1-ви януари.
При дявола, отговорник на отдела, се примъкнал манипулантът от „Софарма“ и плахо измърморил:
-Абе, аз, такова, няма ли начин да чуя моите хора горе?
- Има ! – отговорил дяволът. – Ей ти телефон, обаче тарифата е височка. Кило злато – минута разговор!
Софарменецът се почудил, почудил, пък вдигнал телефона и на бързо смотолевил в слушалката „ Как сте, добре ли сте, нещо ново, ами аз какво да правя, айде чао“ и затворил.
Дяволът го изгледал и слабозаинтересувано казал:
- Две минути – две кила злато!
Малко по-късно пред него застанал и манипулантът от „Либра“ с идентична молба. Всичко се повторило, с тази разлика, че говорил 5 минути и се разделил с 5 кила злато.
Както винаги последен, се появил манипулантът от „Стинг“ със същото желание. Отговорникът му обяснил нещата, той грабнал слушалката и започнал:
„Станахме ли „Дистрибутор на годината ?“
„Доволен ли е господин Георгиев ?“
„Всички ли си правят таргет -ите“
„Има ли много грешки?“
„Какви нови позиции има ?“
„Докъде стигнаха лекциите?“
„Имаше ли тази година коледни пакети за аптеките?“
„Кой е напуснал?“
„Кого са изгонили?“
.............

И тъй нататък, и тъй нататък.
Говорил, говорил, разпитвал и за най-малки подробности, без изобщо да се притеснява за сметката (бил от „Стинг“ – Пловдив и бил свикнал през лятото заплатата му да я изкарват бургаските колеги, а през зимата – софиянци, та не знаел как се изкарват пари и не ги ценял)
Накрая оставил полуразтопената слушалка и попитал :
- Е, кажи сега, колко ти дължа?
Дяволът-отговорник разсеяно го погледнал и казал :
- Абе, дай там 50 стотинки за едно кафе от машината.
- Как така 50 стотинки??? – шашнал се стингаджията – Говорих 4 часа!
- Да, бе – отвърнал дяволът – ама беше вътрешен разговор.

И с усещането, че прави най-голямата грешка в живота си, вълкът нападна !!!
В следващия момент кашонът се оказа натъпкан в устата му и напълно блокира челюстния му апарат. Вълкът панически задраска по него в опит да освободи трахеята си, но оставащото му време не бе достатъчно. В дясната ръка на Червената шапчица, незнайно откъде, изникна нож, който с неуловима бързина, издаваща дълга практика, се стрелна към корема на вълка и направи там дълъг и хирургически прецизен разрез.
Вълкът падна на земята и зарита.
Тогава Червената шапчица, с голи ръце ( така че да не наруши целостта на вторичната опаковка на вътрешностите му), го изкорми!
После измъкна кашона от устата му, посрита останките към храстите за да не пречат на движението и му хвърли незаинтересуван поглед.
„ Ще трябва да се обадя в горското да ми го изпишат.” каза си тя и отмина.



Дългичко се получи, но не се плашете - ако имате дежурство по празниците, ще имате мноооооооого време да четете между стелажите.

Това добре, но на него този живот хич не му харесваше. Праведност, праведност, но така и от глад може да се умре!
И ето, сега клечеше в храстите, освирепял от глад и чакаше да се появи плячка.
Слънцето грееше, птичките чуруликаха, а по горската пътечка май-най-накрая идваше някой. Вълкът напрегна остатъците си от мускули, изчака най-подходящия миг за атака, скочи и ...
Засече!!!
Когато гората бе в по-добро състояние и бъкаше от живот, вълкът бе виждал в нея какво ли не.
Но такова нещо – никога !
По външни белези бе малко момиченце. Но нещо в излъчването му повече напомняше на преторианец, неполучил обещаното материално стимулиране от новия император, когото собственоръчно е качил на трона. Крачетата й крачеха с една доста впечатляваща целеустременост, а погледът й би пробивал ламарина не по-трудно отколкото влак би минал през мокър вестник. Мърмореше си под нос нещо неразбираемо, а червената шапчица имаше един такъв смущаващо баретен фасон.
На всичкото отгоре, в ръце носеше кашон. С размери, по-подходящи за погребален саркофаг на египетски фараон, отколкото на нещо, което трима здрави мъже биха се навили да преместят.
И, за капак, не обърна ни най-малко внимание на нападателя си, а продължи да върви, та на вълка му се наложи да поддържа едно доста изтощително темпо.
Продължиха така известно време и на вълка му ставаше все по- чоглаво. Усещаше, че нещата не се развиват по плана му и че нещо трябва да се направи.
Затова заговори.
- Ъъъъ, ти коя си, момиченце? – смотолеви той.
- Червената шапчица ! – отговори малкото ...индивидче.
- Аха !!!
След още няколко минути тягостно мълчание и усилено ходене, вълкът скалъпи следващ въпрос.
- Къде си тръгнала самичка през гората?
- Отивам при баба! – отсече малката.
- Ииии, защо?
- Тя е болна и й нося лекарства!
- Тук ли ? – очите на вълка се стрелнаха към кашона и се превърнаха в удивителни.
- Да!
- Че то май ви е излязло доста скъпо... в тая криза... и с тия пенсии...!! – вълкът се почувства в малко по-свои води.
- Купувам ги на складови цени! – отговори, все едно заби пирон, момиченцето. – Това е част от социалната политика на фирмата ни!
- И носиш самичка този голям, тежък товар?!? – разчувства се вълкът. – Толкова ли нямаше кой да ти помогне в тая фирма???
- Не ! – с нетърпящ възражение глас отговори малката. – Всички шофьори са по маршрути!! А и ние не питаме какво „Стинг” може да направи за нас, а какво ние можем да направим за „Стинг”!!!
Вълкът запецна. И той бе предaн на каузата си (да си напълни корема), но такава отдаденост и себеотрицание досега не бе срещал.
- А защо са ти толкова големи краката? – реши той да смени темата и да постави разговора на по-лична основа.
- За да мога да вървя по-бързо и по-бързо да набирам фактурите! – отговори с неочаквано омекнал глас Червената шапчица.
- А защо са ти толкова големи ръцете? – зададе следващ въпрос вълкът, с надежда доловил проблясък на човещина.
- За да мога да стигам и най-високите рафтове по стелажите! – бе отговорът на малката, която наистина бе кинта и двайсе.
- А защо са ти толкова големи ушите? – вече игриво попита вълкът.
- За да чувам по-добре кой маршрут се набира! – „ И защото често ми ги дърпат!”, бе на устата на Червената шапчица, но тя стисна зъби.
С това привлече вниманието на вълка и той зададе следващ въпрос.
- А защо са ти толкова големи зъбите?
- За да мога и с тях да нося кошница, ако трябва да събирам „каса” и „свободна”.
След кратко усилие, вълкът измисли следващия си въпрос. Отговорите дотук не му говореха нищо, освен че малката явно живее в друг свят.
- А защо ти е тази шапка ?
Червената шапчица отвори уста да отговори, но не го направи. Не й се искаше да признае, че с шапката прикрива цицините по главата си, причинени от по-висшестоящи ( проверяващи, отговорници, управители и так дальше), винаги придружени от припева „ Имаш..., пък си дала ...!!!”.
Тук разговорът окончателно отиде в глуха линия. Червената шапчица крачеше, а вълкът подтичваше край нея. Много тъпа ситуация.
„ Е, май е време да...!”, мина през ума на вълка. След кратката и обогатяваща размяна на въпроси и отговори, стомахът му пак застърга на най-тънката струна. Ако го даваше малко по-басово, вълкът щеше да предпочете незабелязано да кривне пак в храстите. Тази потенциална хапка го притесняваше по един много неопределен и плашещ начин. Само че коремът му непреклонно настояваше на своето.

Здравейте, манипулантчета ! Обещавам, днес няма да ви заливам с поучения и съвети. Просто ще ви разкажа една приказка. Вече сте разбрали, че екипът на „ Стинг“ – Пловдив е едно голямо, щастливо семейство, тоест – вие сте дечицата в него. А на децата им разказват приказки, нали така!?
За съжаление, семейството е по-скоро от латиноамериканскосериален тип, а вие сте нежеланите и необичани бастардчета, които обаче няма как да разкараш. Тъжно!


Големият лош вълк...
Сега, ако трябва да сме честни, единствената вярна дума в горната поредица е „вълк”. Клечащият в храстите горски обитател бе всичко друго, но не и внушителен! От пръв поглед си личеше, че е имал детство, в което недохранването е преобладавало, което драстично е повлияло на растежа му, а разцепеното ухо и липсващите тук-там фъндъци козина намекваха, че, най-вероятно, е бил изтърсака. На всичкото отгоре, ребрата му стърчаха като новоформирана планинска верига. Но това вече бе последица и на световната финансова криза.
Откакто тя, Кризата, се бе развихрила и по тези географски ширини и дължини, самоходните мазнини, протеини и витамини в гората рязко бяха намалели. Трите прасенца, последната надежда за прясна и питателна храна на глутницата, чийто горд, макар и всячески пренебрегнат, член бе гореспоменатия вълк, бяха опапкани заедно с къщичката от незнайно откъде появила се финансова акула, предложила им „кредит на преференциални условия, като на корпоративен клиент”. И когато глутницата, след цяла седмица упражнения в синхронно духане, се появи на мястото, където се издигаше тухлената им къщичка с две липи отпред, там имаше само гола поляна.
Същия следобед дойде и разривът. На свиканата по спешност оперативка, водачът на глутницата обвини нашия вълк в „несправяне със задълженията”, „несериозно отношение към работата” и „нарушаване на трудовата дисциплина”, изскърца , до голяма степен – зловещо, със зъби и с приглушен, издаващ дълбоко душевно вълнение, глас заяви, че, ако иска доброволно да напусне глутницата, всички ще уважат желанието му.Както се казва – „Предложение на което не може да се откаже „!
И от тогава нашият вълк водеше толкова праведен живот, че просто няма накъде повече! Менюто му е състоеше от всевъзможни треволяци и вода, която даже не беше минерална, а най-проста – чешмяна (преди да се заплетат във финансови афери, трите прасенца го бяха ударили на благотворителни жестове, та и чешма бяха построили, гадните им новобогаташчета!). Така че вълкът и лош не беше вече.

Здравейте отново, мили манипулантчета! Аз май много зачестих с изявите, ама какво да се прави – материалът се трупа ли, трупа! Ако не побързам, повечето от вас или ще напуснат,или ще ги изгонят далеч преди да съм свършил. Това е, както пишат по обявите, „динамична среда“. Същото се отнася и за някоя автогара.
С риск да ви подценя, смятам, че все още не сте стигнали до основния принцип, към който се придържа ръководството на „Стинг“ – Пловдив. Той гласи:
Ако нямаш проблем – създай!
Ако имаш – обвини някого!
Достатъчно е да погледате и малко да анализирате действията и бездействията на ръководството си, за да се убедите, че съм прав.
Така че – я се придържайте и вие към него!
Да създавате проблеми – по-добре недейте. Те и без това стават все повече и повече, пък, в крайна сметка, все някой ще трябва да опере пешкира.
Но да обвинявате – ухаааааа !
Изборът е направо безкраен. Можете да обвините когото си поискате, за каквото си поискате и , най-вече, за това, че вие сте се издънили в нещо. Ама буквално всеки!
И най- хубавото е, че веднага и безусловно ще ви повярват!!! Няма да има разследвания, разпитвания, опити да се разбере какво всъщност става... Тук обвинението е и доказателство!
Но, все пак, първите няколко пъти заложете на сигурно.
Без никакво колебание или угризение, обвинявайте за всичко хората от отдел „Прием“ или така наречените „базов склад“. Самите вие вече сте забелязали, че те май нищо не правят по цял ден, само се помотват с по някой и друг кашон, уж го подреждат (ако се вгледате внимателно, ще забележите, че кашонът е един и същ!). Вече се питате защо ги търпят така, защо не ги карат да набират, да носят „минуси“, да събират бандеролчета, да бършат стелажи и т.н.
Да знаете само откога туземното ръководство се пита същото!! А и там са само мъже – подозрителни по презумпция!
Така че – всяко обвинение срещу тях ще бъде прието безусловно и с едва сдържани аплодисменти! Нещо повече – те ще се окажат единствената причина, поради която склада е затънал в ароматна кафява маса с органичен произход!
И всички ще въздъхнат облекчено.
Самият факт на обвинението няма да реши нищичко, но пък ръководството ще се почувства ръководещо. Много по-лесно е да обвиняваш, вместо да видиш реално проблемите. Особено ако и ти имаш немалка заслуга за тях.
А истината за отдел „Прием“ е малко по-различна, пък мелодията е от „Десперадо“.


От зори до късна вечер, тримата сме все на крак.
Все с кашони във ръцете – стока идва, пак и пак!
Тоз‘ палет ще сложим тука, тоз‘ палет ще бутнем там...
После – всички недоволни, трябвало да ни е срам!

Припев: Ай, ай, ай, ай,
памперси дай!
Ай, ай, ай, ай
И така до безкрай!

Шефовете недоволни – „ Туй е склад, а не бардак!“
„Да, бе!“ – мрънкаме през зъби – „Ама просто няма как!“
Камион един пристигна! Втори!! Трети е на път!!!
Що се никой не обажда ?!? Ами – боли ги гъ..ът!!!

Припев: Ай, ай, ай, ай
„ Дупница“ дай!
Ай, ай, ай, ай
И така до безкрай!

Караме я ‚ден да мине“ и се клатим към дома.
Никой „Евалла“ не казва, само търси ни вина.
В тоя склад ни спряха тока, не остана нито волт ...
Все тъй бутаме я ние! Ний – виновни по default!