Личен профил Смяна на парола Имейл известявания

Успешно се абонирахте.

За да управлявате известията си, изберете "Личен профил" и после меню "Имейл известявания"

Линде Газ България /img/frontend/nomap.png"

Линде Газ България

Напишете мнение
5 2 0
2 точки от 335 мнения
Подробна информация за фирмата
Виж подробна оценка
Редакция

Показани резултати 61-70 от общо 335


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

гърба си. Аз не съобразих, но ти в четвъртък беше длъжен да помниш!
— Онзи от петък ми взе скафандъра!
— Кога? Защо?
— Няма смисъл да ти обяснявам… — вдигна рамене той и влезе в каютата. Онзи от петък го нямаше, надникнах в банята — беше празна.
— Къде ли е изчезнал? — учудих се аз и се върнах при онзи от четвъртък. Той чупеше старателно с ножа яйце след яйце, след което ги изсипваше в тигана с цвъртяща мазнина.
— О, много се извинявам — протестирах аз незабавно, — но в сряда ти си изял, каквото ти се полага, и нямаш право да ядеш втори път вечеря в моята сряда!
— Хранителните припаси са колкото твои, толкова и мои — продължаваше той спокойно да повдига с ножа запържените краища на омлета. — Аз и ти сме едно, значи няма значение…
— Ама че софистика! Не слагай толкова много масло! Да не си полудял! Откъде да взема храна за толкова много народ!
Тиганът изхвърча от ръката му, а аз полетях към стената: бяхме влезли в нова дупка. Корабът пак се затресе като епилептик, ала аз си мислех само как да се промъкна в коридора, да се добера до скафандъра и да го облека. Така, мислех си, когато след сряда дойде четвъртък, аз ще бъда облечен в скафандър и ако нито за миг не го свалям, което твърдо бях решил, ще го нося и в петък. Значи както аз от четвъртък, така и аз от петък ще бъдем със скафандри и срещайки се в едно общо настояще, ще можем да поправим най-сетне това дяволско управление. Ускорението нарастваше и ме позамая, а когато отворих очи, лежах отдясно, а не както допреди няколко минути, отляво на онзи от четвъртък. Лесно бе да измисля плана със скафандъра, значително по-трудно беше да го осъществя. Нарастващата гравитация не ми позволяваше да се помръдна. Щом поотслабнеше, се придвижвах с милиметри към вратата за коридора. Забелязах, че и онзи от четвъртък като мен пълзи към вратата, приближавайки се лека-полека към коридора. След около час се срещнахме пред вратата, натиснати към пода от поредната дупка. Рекох си, че е безсмислено да се напрягам да стигна до дръжката, нека я отвори онзи от четвъртък. В същото време започнах да си припомням различни неща, от които излизаше, че не той, а аз съм от четвъртък.
— От кой ден си? — попитах, за да се уверя. Брадата ми беше притисната до пода и го гледах отблизо в очите. Отвори с мъка уста.
— Чет… въртък… — изстена.
Странна работа. Дали пък не съм още в сряда? Прехвърлих наум последните преживявания и реших, че това е изключено. Той би трябвало да бъде вече в петък. Щом преди това ме изпреварваше с един ден, вероятно и сега е така. Гравитацията забележимо отслабна, скочих и хукнах по коридора. Грабнах скафандъра, онзи ме препъна и го издърпа от ръката ми, а аз се проснах на пода.
— Негодник, свиня! — изкрещях. — Сам себе си да мамиш, ама че подлец!
Без да ми обръща внимание, той мълчаливо нахлузваше скафандъра. Това вече беше върхът на нахалството. Изведнъж някаква странна сила го изхвърли от скафандъра, в който, оказа се, вече имало някой. Стъписах се — кой ли пък ще е този?
— Ей ти, от сряда! — викна онзи в скафандъра. — Не пускай този от четвъртък, помогни ми!
В това време другият се мъчеше да смъкне скафандъра от гърба му, ръмжейки:
— Давай скафандъра!
— Остави ме! Какво искаш? Как не разбираш, че не ти, а аз трябва да бъда с него?! — дереше се с все сили петъчния.
— Интересно защо?
— Защото аз, глупако, съм по-близко до събота от теб, а в събота ще сме вече двама в скафандри!
— Глупости дрънкаш! — намесих се аз в разправията. — В най-добрия случай ще бъдеш в събота сам в скафандър като последен идиот и няма да можеш да направиш нищо. Дай скафандъра на мен: ако го облека сега, в петък и ти ще имаш, и аз ще го имам в събота, значи тогава ще бъдем двама, с два скафандъра… Ей ти, от четвъртък, помогни ми!
— Я млъквай — възрази петъчният, от чийто гръб насила смъквах скафандъра. — Първо, няма на кого да викаш „ти от четвъртък“, тъй като вече мина полунощ и сега ти си в четвъртък, и второ, по-добре е аз да остана в скафандъра — ти така и така няма да получиш нищо…
— Как така нищо? Ако сега облека скафандъра, и утре ще бъда с него…
— Сам ще се убедиш… Нали аз вече бях в четвъртък, моят четвъртък отмина, та много добре знам…
— Стига приказки. Пускай веднага! — изревах.
Но той се измъкна от ръцете ми, хукнах да го гоня, най-напред в двигателния отсек, после нахълтахме един след друг в каютата. Сега разбрах защо онзи от четвъртък, докато стояхме с инструментите до люка, ми каза, че петъчният е взел скафандъра: аз самият бях отишъл в четвъртък и петъчният ми го взимаше. Докато се гонехме, забелязах една тежка пръчка, с която обикновено бърках в ядрения реактор, грабнах я и така въоръжен, се втурнах към каютата. Онзи беше облякъл скафандъра, само шлема не беше успял да сложи на главата си.
— Събличай скафандъра! — заповядах и стиснах още по-здраво пръчката.
— Айде бе!
— Събличай го ти казвам!
Позамислих се преди да го ударя. Смущаваше ме фактът, че нямаше нито синина под окото, нито цицина на челото като онзи от петък, който бях открил в банята, обаче веднага ми стана ясно, че точно така трябва да бъде. Онзи от петък сега вероятно беше в съботата, може дори да се рее някъде около неделята, докато тук присъствуващият петъчен, натикал се в скафандъра, беше неотдавнашният четвъртъчен, в когото аз се преобразих в полунощ, следователно, приближавах се по кривата на примката на времето към мястото, в което петъчният преди побоя щеше да се превърне в набития петъчен. Ала преди това той ми бе казал, че така го наредил неделният, от когото по това време нямаше и следа: в каютата бяхме само той и аз. Изведнъж ми хрумна една хитра идея.
— Смъквай скафандъра! — изревах заплашително.
— Я ти от четвъртък да ме оставиш на мира!
— Не съм от четвъртък! Аз съм от НЕДЕЛЯ! — креснах пак аз и се хвърлих в атака.
Той се опита да ме ритне, но обувките на скафандъра са много тежки, така че го изпреварих и го пернах по главата с пръчката, преди да беше вдигнал крак. Е, не чак дотам силно, достатъчно добре бях разбрал цялата каша, за да си давам...


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

сряда!!!
— Ама моля ти се… — започнах аз, — значи ли това, че когато в сряда се превърна в теб, ще се опитвам да убеждавам себе си от вторник, както правиш ти сега, само че всичко ще бъда наопаки: ти ще бъдеш на моето място, а аз — на твоето? Ясно! Това значи е смисълът на примката на времето! Почакай, тръгвам, тръгвам веднага, вече разбрах…
Но още преди да стана, попаднахме в нова дупка и страшното налягане ни сплеска към тавана.
Ужасните скокове и трусове не спряха през цялата нощ срещу сряда. Когато положението се поуспокои, летящият из каютата том „Обща теория на относителността“ така ме удари по челото, че загубих съзнание. Отворих очи и съзрях купчина счупени чинии и проснат сред тях човек. Скочих веднага, вдигнах го и извиках:
— Ставай! Нали не се удари?
— Не — отвърна той и отвори очи. — От кой ден си?
— От сряда — обясних, — да вървим бързо да поправим кормилото, няма време.
— А къде е онзи от понеделник? — попита той и седна. Под окото си имаше синина.
— Няма го — рекох, — да не си ти?
— Как така аз?
— Ами така — през нощта срещу вторник онзи от понеделник стана вторнишки и така нататък.
— Не разбирам!
— Няма значение, просто не си свикнал. Хайде, ела, нямаме време! — казах и се огледах за инструментите.
— Чакай малко — започна той, без дори да си помръдне пръста. — Ако ти си от сряда и до този момент в сряда управлението още не е поправено, значи, нещо ще ни попречи да го поправим, иначе ти, който си от сряда, нямаше да ме караш във вторник да го поправяме заедно. Май не си струва риска да излизаме навън.
— Какви ги дрънкаш! — креснах, разгневен до немай-къде. — Човече, аз съм от сряда, а ти си от вторник…
И така започнахме да се караме с разменени роли, а той просто ме докара до бяс — не искаше да дойде с мен да поправим управлението, напусто дори му казах, че има магарешки инат. А когато най-сетне го убедих, попаднахме в следващата гравитационна дупка. Плувнах в студена пот, защото си помислих, че отсега нататък ще се въртим в кръг в тази примка на времето, но имахме късмет. Когато гравитацията отслабна до такава степен, че можех да стана, отново бях сам в кабината. Очевидно местният вторник, който стърчеше пред мивката, беше изчезнал в необратимото минало. Побързах да се заема с картата и затърсих някаква почтена дупка, в която да вкарам ракетата, да предизвикам ново изкривяване на времето и така да се сдобия с помощник.
Намерих една доста обещаваща и чрез трудни маневри с двигателите насочих ракетата към самия й център. Впрочем, според картата тази дупка имаше странна конфигурация, беше с два, разположени недалече един от друг, центъра, но аз вече бях толкова отчаян, че не обърнах внимание на тази аномалия.
Бях си изцапал здравата ръцете, докато часове наред се мотаех из двигателния отсек, та реших да ги измия, спокоен, че следващата дупка е далече. Банята беше заключена. Отвътре се чуваха странни звуци, сякаш някой си правеше гаргара.
— Кой е там? — възкликнах изненадан.
— Аз — отговориха отвътре.
— Какъв „аз“, бе?
— Ийон Тихи.
— От кой ден?
— От петък. Какво искаш?
— Да си измия ръцете… — поясних аз машинално мислейки напрегнато: беше сряда вечерта, а той беше от петък, значи гравитационната дупка, в която щяхме да попаднем, щеше да изкриви времето от петък до сряда, но какво щеше да стане вътре в дупката, не можех да кажа. Най-чудно ми беше къде се е дянал четвъртъкът. А онзи от петък все така продължаваше да се тутка в банята и не ме пускаше вътре, въпреки че не преставах да тропам упорито по вратата.
— Стига с тая гаргара! — не издържах аз и изкрещях. — Човече, всяка секунда е скъпа! Излез веднага да поправим управлението!
— За тая работа аз не съм ти нужен — чу се флегматичен отговор отвътре. — Там някъде трябва да е онзи от четвъртък, върви с него…
— Какъв от четвъртък пък сега? Не е възможно…
— Аз сигурно по-добре знам дали е възможно; щом съм в петък, значи съм преживял и твоята сряда, и неговия четвъртък…
Отскочих от вратата с позамаяна глава, защото наистина чух шум в каютата: там стоеше някакъв човек и вадеше изпод леглото чантата с инструментите.
— Ти ли си от четвъртък? — извиках, нахлувайки вътре.
— Аз ами… — отвърна. — Я ми помогни…
— Ще успеем ли сега да поправим управлението — попитах го, докато заедно измъквахме тежката чанта изпод леглото.
— Не знам, в четвъртък не бяха поправени, питай онзи от петък…
Как не ми беше хрумнало по-рано! Хукнах към банята.
— Ало! Петъчният! Поправено ли е вече управлението?
— В петък не — бе отговорът.
— Защо не?
— Ето защо — отговори и в същия миг отвори вратата. Главата му беше омотана с хавлиена кърпа, а до челото си притискаше плоската страна на ножа с надеждата да спре растежа на една голяма колкото яйце цицина. В това време онзи от четвъртък се бе изправил до мен с инструментите, гледаше спокойно и съсредоточено как пострадалият оставя със свободната си ръка бутилката с компресол на рафтчето. Гълголенето на тази течност бях взел за гаргара.
— Къде се нареди така? — попитах със съчувствие.
— Не къде, а кой… Онзи от неделя!
— От неделя ли? Но защо? Не може да бъде!
— Дълго е за разказване…
— Все едно! Да тичаме навън, може би ще успеем! — прикани ме онзи от четвъртък.
— Но ракетата само след миг ще попадне в дупка — обясних му. — От резкия тласък може да изхвърчим в безвъздушното пространство и да загинем…
— Бабини деветини! — отсече той. — Щом онзи от петък е жив, нищо лошо няма да ни се случи. Днес сме едва четвъртък.
— Сряда сме — възразих.
— Добре де, все ми е едно, важното в случая е, че в петък ще бъда жив и ти също.
— Нека все пак не забравяме, че ние само привидно сме двама, фактически съм само аз, но от различни дни на седмицата…
— Добре, добре, отваряй люка…
Обаче се оказа, че имаме само един скафандър.
Значи не можехме да излезем едновременно извън ракетата и така целият ни план за ремонта на кормилото се проваляше.
— Да те вземат дяволите дано! — изкрещях аз ядосано и захвърлих чантата с инструментите. — Трябваше да облечеш скафандъра и да не го сваляш от..


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

между мивката и печката, се появи неясна човешка фигура. Препасан с готварска престилка, човекът сипваше в тигана разбити яйца за омлет. Погледна ме изпитателно, но без учудване, а след това се стопи във въздуха. Разтърках очи. Бях сам, разбира се, и отдадох видението на мигновено помрачаване на съзнанието.

Седях си все така в креслото или по-скоро скачах заедно с него, когато ме осени прозрение, че това не е било халюцинация. Опитвах се да сграбча дебелия том на „Обща теория на относителността“, който току прелиташе край мен, и успях едва на четвъртия път. Не беше лесно да се прелиства книгата при тези условия, корабът се мяташе от ужасните тласъци като пиян — но накрая открих интересуващия ме пасаж. Ставаше дума за феномените на така наречената „примка на времето“, тоест огъването на посоката, в която тече времето в границите на изключително силни гравитационни полета; това явление може понякога да доведе дори до обръщане на времето назад и до така нареченото „удвояване на настоящето“. Дупката, през която преминавах в момента, не беше от най-мощните. Знаех, че ако успея поне малко да извия носа на кораба към полюса на Галактиката, ще прекося така наречения Vortex gravitatiosus Pinckenbachii, където многократно е наблюдавано удвояване и дори утрояване на настоящето.

Управлението беше извадено от строя, но аз отидох в двигателния отсек и човърках там в машинарията, докато успях леко да отклоня курса към галактическия полюс. Тази операция ми отне няколко часа. Резултатът надмина очакванията. Корабът попадна в центъра на дупката към полунощ, всичките му възли вибрираха и жално стенеха, страх ме беше да не се разпадне, но той излезе невредим от премеждието и когато попадна отново в мъртвата прегръдка на космическото безмълвие, аз напуснах двигателния отсек и се видях как сладко спя в леглото. Веднага разбрах, че това съм аз от предната нощ, тоест от понеделник. Без да се замислям върху философската страна на проблема, взех да разтърсвам спящия за рамото, виках го да става бързо — не бях сигурен колко дълго неговото понеделнишко съществуване ще остане в моя вторник, затова трябваше по-бързо да излезем заедно навън и да поправим управлението. Но спящият само отвори едното си око и заяви, че не желаел да му говоря на „ти“ и че само ме сънувал. Напразни бяха всички мои усилия, напразно го разтърсвах, напразно се опитвах да го измъкна насила от леглото. Той се опъваше и упорито повтаряше, че съм бил призрак; започнах да го ругая, а той съвсем логично ми обясняваше, че никъде няма да върви, тъй като завинтените насън болтове нямало да държат кормилото наяве. Напразно го убеждавах, че греши, молех го, ругаех — дори когато му показах брадавиците, не повярва в думите ми. Обърна ми гръб и захърка.

Седнах в креслото да обмисля трезво положението.

Преживял бях случката два пъти — веднъж като спящ в понеделник и сега, във вторник, като събуждащ. Моето понеделнишко аз не вярваше в реалността на явлението дубликация, но вторнишкото ми аз вече знаеше за него. Бях попаднал чисто и просто в примка на времето. Какво да предприема, за да поправя управлението? Понеже понеделнишкият продължаваше да спи, а аз не бях забравил, че тази нощ си поспах сладко-сладко чак до сутринта, всички опити да го събудя биха отишли залудо. В същото време картата предупреждаваше за още множество големи гравитационни дупки, следователно можех да очаквам удвояване на настоящето и през следващите дни. Хрумна ми да напиша писмо до самия себе си, та като се събуди понеделнишкото ми аз, нагледно да се убеди, че мнимият сън е реалност.

Но щом седнах до масата с писалка в ръка, нещо изтрещя в двигателите, тъй че хукнах натам и до зори поливах с вода ядрения реактор, а в същото време моето понеделнишко аз си спеше сладко и примляскваше сегиз-тогиз, от което здравата се ядосах. Прегладнял и уморен, без да съм мигнал дори, закусих и тъкмо избърсвах чиниите, когато ракетата попадна в следващата гравитационна дупка. Виждах как понеделнишкото ми аз, привързано за креслото, ме гледа втрещено, докато вторнишкото пържеше омлет. При следващия тласък загубих равновесие, причерня ми пред очите и паднах. Оборавих се на пода, сред купчина счупени чинии, а над мен се беше надвесил човек, чиито крака видях до себе си.

— Ставай — каза той и се опита да ме повдигне, — нали не се удари?

— Не — отвърнах и опрях ръце на пода, защото ми се зави свят. — Ти от кой ден на седмицата си?

— От сряда — отговори. — Да вървим бързо да поправим кормилото, да не губим време!

— А къде е онзи от понеделник?

— Вече го няма, искам да кажа — ти си от понеделник.

— Как така аз?

— Ами така — през нощта срещу вторник понеделнишкият стана вторнишки и така нататък.

— Не разбирам!

— Няма значение, просто не си свикнал. Хайде, идвай, нямаме време!

— Чакай малко — казах, без да се мръдна от пода. — Днес е вторник. Ако ти си от сряда и до този момент в сряда управлението още не е поправено, значи, нещо ни е попречило да го поправим, иначе ти, който си от сряда, нямаше да ме уговаряш във вторник да го поправям заедно с теб. Може би е по-добре да не рискуваме и да не излизаме навън.

— Какви ги дрънкаш! — викна той. — Човече, аз съм от сряда, а ти си от вторник. Що се отнася до ракетата, предполагам, че тя е, тъй да се каже, шарена, тоест на места е от вторник, на други от сряда, а тук-таме може дори да е от четвъртък. Просто при преминаването през дупката времето се е разбъркало, но какво ни засяга, щом сме двама и имаме шанс да поправим управлението!

— Не, не е вярно — отсякох, — щом в сряда, където вече си ти, дето си преживял целия вторник и си го оставил зад гърба си, щом в сряда, повтарям, управлението не е поправено, значи, не е било поправено във вторник, защото сега е вторник и ако ние тепърва ще го поправяме, за теб това вече ще бъде минало и няма да има какво да се поправя. Ще рече…

— Ще рече, че си магарешки инат! — сопна се той. — Ще съжаляваш за глупостта си! Единствената ми утеха е, че и ти като мен има да беснееш заради тъпия си инат, когато дойдеш в...


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

Седмо пътешествие

Когато на втори април, понеделник, прелитах край Бетелгойзе, един метеор, не по-голям от зрънце стар фасул, проби бронята, направи на парчета регулатора на тягата и част от системата за управление, така че вече не можех да маневрирам с ракетата. Облякох скафандъра, излязох навън и се опитах да отстраня повредата. Оказа се, че не мога сам да завинтя резервното кормило, което предвидливо бях взел със себе си. Конструкторите бяха проектирали ракетата толкова нелепо, че се налагаше един да държи с ключа главата на болта, докато другият затяга гайката. Отначало не се разтревожих особено и загубих няколко часа, докато се опитвах да придържам с крака единия ключ, завинтвайки гайката от другата страна. Беше станало време за обяд, а аз още нищо не бях постигнал. Почти бях убеден в успеха, когато ключът се измъкна изпод краката ми и се понесе стремително в космическата бездна. Хубава работа, не само дето не поправих нищо, ами и загубих ценния инструмент. Оставаше ми само да гледам безпомощно как се отдалечава, все по-дребен на фона на звездите.
След известно време ключът се върна по изтеглена елиптична орбита и стана спътник на ракетата, но не се доближаваше до нея толкова, че да мога да го хвана. Затова се върнах в ракетата и хапнах набързо, като не преставах да мисля как да се измъкна от глупавото положение. В това време корабът летеше по права линия с все по-голяма скорост — този проклет метеор беше съсипал и регулатора на тягата. По курса си нямах никакви небесни тела, но не можех до безкрайност да се нося така слепешката. До някое време успявах да овладея гнева си, всъщност — докато не установих при измиването на мръсните чинии, че нагорещеният от интензивния режим ядрен реактор ми е развалил най-добрия къс говеждо месо, което бях оставил за неделя. Загубих равновесие на духа, изригвах вулкан ужасни ругатни и натроших част от сервиза, от което ми поолекна, но не беше много разумно. Като връх на всичко изхвърленото зад борда парче говеждо месо, вместо да се отдалечи от ракетата, обикаляше около нея като втори изкуствен спътник, предизвиквайки на равни интервали от единайсет минути и четири секунди краткотрайно слънчево затъмнение. За да успокоя нервите си, до вечерта изчислявах параметрите на неговото движение, както и пертурбациите на орбитата му, предизвикани от изпуснатия ключ. Излизаше, че през следващите шест милиона години бифтекът ще се старае да изпревари ключа, като се върти около кораба по кръгова орбита, и в крайна сметка ще го догони. Уморен от изчисленията, аз си легнах. Посред нощ ми се стори, че някой ме разтърсва за рамото. Отворих очи и видях наведен над леглото си човек, чието лице ми беше странно познато, въпреки че представа нямах кой може да бъде.
— Ставай — рече той — и вземай ключовете, отиваме да затегнем болтовете на кормилото…
— Първо, не сме толкова близки, че да ми говорите на „ти“ — отвърнах, — и второ, отлично зная, че ви няма. Аз съм сам в ракетата, и то вече втора година, защото летя от Земята към съзвездието Телец. Значи, само ви сънувам.
Той продължаваше да ме дърпа, настояваше веднага да тръгнем за инструментите.
— Идиотщина — отсякох, вече малко ядосан, защото се страхувах, че от тази кавга ще се разсъня, а аз си зная колко трудно заспивам след такова рязко събуждане. — Никъде няма да вървя, просто няма смисъл. Завинтеният насън болт няма да промени реалното положение. Моля ви, оставете ме на мира и веднага се изпарявайте или изчезвайте оттук по друг начин, докато не съм се събудил.
— Та ти съвсем не спиш, честна дума! — извика упоритият призрак. — Не ме ли познаваш? Я погледни!
Той докосна брадавиците на лявата си буза, големи колкото горски ягоди. Инстинктивно се хванах за лицето, тъй като и аз имам там същите брадавици. И мигновено разбрах защо човекът от съня ми се вижда познат: приличахме си като две капки вода.
— Ще ме оставиш ли най-после на мира! — викнах и затворих очи, вече съвсем сериозно загрижен за съня си. — Щом това съм аз, няма защо да ти говоря на „ви“, но това същевременно е доказателство, че не съществуваш!
Обърнах се на другата страна и се завих презглава с одеялото. Чувах го да дрънка нещо за хорските идиотщини, но понеже не реагирах, той се провикна:
— Ще съжаляваш, глупако! И ще се убедиш, че не си сънувал, но ще бъде късно!
Дори не трепнах. Когато сутринта отворих очи, веднага в съзнанието ми изплува странната нощна случка. Седнах на леглото и се замислих за шегите, които си прави с нас собственото ни въображение: ето, останал сам, без близко същество на борда, аз се бях раздвоил насън, за да задоволя една своя потребност.
След закуска видях, че през нощта ракетата е получила допълнително ускорение, и взех да се ровя в бордовата библиотека дано открия в книгите съвет за моето фатално положение. Разгънах на масата звездната карта и под светлината на близката Бетелгойзе, затъмнявана периодично от обикалящия около ракетата къс говеждо месо, започнах да търся в района средище на някаква космическа цивилизация, откъдето можеха да ми помогнат. Оказа се обаче, че се намирам в абсолютна космическа пустош, заобикаляна от всички кораби като изключително опасен район поради опасните и тайнствени гравитационни дупки — на брой сто четирийсет и седем, чието съществуване се обясняваше от шест астрофизически теории, и то по различен начин.
Календарът на космонавта предупреждаваше за опасността от непредвидими релативистични ефекти при преминаване през дупките, особено при голяма собствена скорост.
Но аз бях безпомощен. Изчислих само, че ще се плъзна по ръба на първата дупка към единайсет часа, затова побързах да си приготвя закуска, не исках да се сблъсквам с опасността на гладен стомах. Едва бях избърсал последната чинийка и ракетата започна така да се мята, че недобре прикрепените предмети полетяха от стена към стена. Примъкнах се как да е до креслото и се вързах за него, корабът подскачаше все по-неудържимо и аз изведнъж забелязах, че някаква бледолилава мъгла се спуска в противоположната част на каютата, където..


настоящ служител

0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

Майко мила. Коментарите тука са нагледен пример, какво може да сътвори една нестабилна психически жена, когато не и пуснат и я отрежат...


-45 точки

виж подробна оценка
Заплащане
-5
Уважение
-5
Привилегии
-5
Фирмена сигурност
-5
Натоварване
-5
Потенциал
-5
Местоположение
-5
Колеги
-5
Работна среда
-5

http://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/1612-prikazka-za-prostotata-i-prostotiyata.html


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

Та ние сме селяндурите на Европа.

Време, което ние сме пропуснали, газейки в калта, заради този или онзи фес, на които и досега се кланяме от страх, че преклонена главица сабя не я сечала.

По време на Просвещението България е била под 500-годишното си турско робство.

В резултат днеска сме прости. Ама яко прости.

Най-богатите и успешни хора в България масово са мега прости.

Може да са интелигентни и умни, но са мега прости.

И никой не вижда нужда или необходимост да въведе нови идеи или нови правила в общество, което има за кумири едни прости простаци със сбъркана ценностна система, която лесно и хлъзгаво се превръща в мода и обществен модел за подражание.

Най-успешните хора на България са селяндури.

Може да са умни, ама са селяндури.

И никой и не вижда нужда от друго.

Дотука все за мъже говоря.

Жените - те са масово просто подути курви.

И дори да не са такива, се стремят да приличат на такива, щото така е модерно и на селяндурите на ниския вкус това им харесва.

Питам аз, кой е виновен, че нямаме Просвещение и че обществото ни е толко просто и че удря дъното?

Сега като казах успешни, има някакви редки изключения и те по-често са жени.

Цветелина Бориславова има европейско излъчване на дама примерно, и парите и интелектът там са се пакетирали адекватно май, нищо, че е била жена на тиквата и той явно не е толкова прост, щом го е взела.

Има още 5-6-10 подобни ярки примери на видно ярки завършени личности в българското пространство на успеха. И май това е.

Но всъщност има цяло ново общество от млади хора, които не само не са прости, но изповядват цяла нова култура на успеха, не само юпита, но и предприемачи, хора на изкуството, високообразовани нови хора, с богата обща култура, светоглед и съдържание, които не са проядени от позьорщината, меркантилизма, ама кухия празен меркантилизъм, не са видоизменени от силикона и ботокса, не са толкова изпростели от наличието на толкова много фалшивост, че не знаят какво да го правят като видят нещо истинско и изпадат в стрес и ступор и се парализират, щот не им работят селските модели.

Пълно е с цяла нова група хора с елементарна култура, които просто трябва да излизат напред по-често.

Има много успешни личности, които залагат в имиджа на успеха си на културата, интелектуалното и духовно израстване на личността като фактор, който върви ръка за ръка, за да изгради здрава и успешна личност в едно с общожитейския успех и материалното.

И то това е единственият начин да станеш някой в тоя живот без да си за смях.

Защото, ако ги пуснеш нашите парвенюта милионери и гумените им кукли във Франция, Германия или Англия, в структурираните общества, където има изградени вече системи, морал и ценности в обществата, с модела на поведение и манталитет от България, ги гледат не като Гетсби, а като упадък на обществото и дори да купят 2-3 фалшиви усмивки с бакшиш и 118 курви, в края на деня пак са за резил и им се смеят.

Смеят им се, не защото не знаят една картина, един художник и един композитор или историята на Европа, смеят им се, защото се държат като профани и парвенюта.

Гетсби пасти да яде.

Може нищо да не знаеш и да не ти личи толкова, но ако се държиш като селяндур и простак, че и при все го празнуваш с апломб на арогантност и самодоволство, ти личи от километри.

Трябва и се налага да създадем ново общество, нов модел, нова България, защото иначе просто ще спре да я има.

Този, старият модел, вече смърди и колкото и люто да му набутат вътре, вече е много вкиснат и скоро ще ни удуши тази мараня и тази смрад във въздуха на душевна, духовна, морална, ментална и личностна нечистоплътност, простотия, парвенющина и ниска обща кулутура.

Моля Ви хора, дайте нов модел.

Само не ме питайте кой да го дава тоя нов модел, защото това си зависи изцяло от нас и от обществото и, уви, е отговорност на хората, които осъзнават успеха и житейския си път като съвкупност от културно, ментално, духовно, интелектуално и материално израстване и изграждане на здрава, успешна и достойна за присъствие в обществените среди личност с главно "Л" във всичките й аспекти.

Не на парвеню с комплекси, което мечтае да стане кумир на децата в Студентски град.

Разберете, че се състоя едно цяло такова общество и това е лошо.

Хора, с някакъв по-адекватен социален капацитет, по някакъв начин трябва да съумеят да предложат своя нов модел на обществото в по-широк мащаб.

Да изкрещим, да го наложим и да дадем рано или късно, с 2-3 века закъснение, начало на някакво Просвещение в България.

Защото сме безобразно прости, безобразно закъсняли, а Просвещението е, и в цяла Европа е било, обществен процес от обществено и социално ангажирани хора, които не гледат само себе си, не политически.

Т.е. става отвътре в обществото, с вътрешен порив и подем. Никой не го решава освен самите Вас/ Нас.


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

Събуждаш се сутрин и от прозореца наднича простотията.

Една нагла, сива, селска и почти нахално проста сякаш е застанала на върха на света.

Будиш се сутрин и осъзнаваш, че България и днес все още е залята от фолк певици, плеймейтки (голи, гладни, селски момичета), прости момчета с някой лев, които тичат и по двата типа да топнат чушката и всичко това е забъркано в нЕква отровна дяволска супа на парвенющината и простотията, която, като се вкисне малко, й слагат лютичко, да убие миризмата просто, че не обичат да ходят на лекар.

Кумирите на прехода - селяни без морал, без обноски, без култура и без IQ, то всъщност без не може, ама там от 3-5-8, нещо такова.

Кумирите на децата от Студентски град - голи, прости и нахални, с екстеншън, хиалурон, силикон, ботокс, подути, ама подути, фалшиви зъби, фалшиви нокти, фалшив задник и фалшив бюст.

Ама фалшиви, та фалшиви.

И от кухи по-кухи, от прости по-прости и от голи по-голи.

Героините на България.

Това са нашите момичета, на които утре ще подражават децата ни, ако случайно сбъркаме да ги оставим в България.

А техните момчета. О, техните момчета.

Там е още по-страшно положението.

Те имат пари и това е ключовата реплика, и така започват разговор с жена дори.

Другото няма значение.

Важно е каква кола карат и евентуално колко бяло ще изшмъркат на масата във VIP-a Night Flight & Plaza без никой да ги закача.

На тях им харесва да са прости, пияни, нашмъркани прасета и нищо друго няма значение.

Кумирите ни, уважаеми дами и господа, са селски парвенюта с нулева култура, етика, обща култура, интелект, грамотност и елементарно възпитание.

Кумирите, уважаеми дами и господа, са селяни.

Положението е трагично, уважаеми дами и господа, и не ни е виновен никой друг, освен ние самите.

Обществото ни е изградено от герои на прехода - селяндури, изкарали някой лев, които дори не знаят как да го изхарчат и отпразнуват, освен да се усмъртят от някакви вещества.

Културата и хигиената им просто са нулеви.

Те си нямат и понятие от елементарна поведенческа култура между хората, камо ли от обща култура, да не говорим за изкуство, литература, художествено майсторство, философия, история, неща, неща, неща....

Някакви такива неща с трудни за произнасяне имена.

Кумирите на България и хората, които служат за подражание на младите, са най-големите отрепки, паплач и тиня на обществото, с нулев културен заряд.

И по-страшното - и никой не вижда нужда от това.

Парвенющината и простотията са непреходни и преходът просто никога не свършва.

Както винаги съм казвала, липсва ни едно Просвещение време.

А това са едни точно 2 века, в които цяла Западна и Централна Европа е минала едно време на духовно, морално, културно, интелектуално израстване, ограмотяване, просвещение и подем.

Едно време на развитие на изкуството, литературата, философията, психологията, музиката.

Време, в което хората са израснали и са градили стойност.

Време, в което са разбрали в двувековно провидение, че простотията и парите не те правят успял човек и успехът върви ръка за ръка с някаква елементарна минимална човешка личност - минимален интелектуален багаж, обща култура, ментална култура, интелект.

Време, обаче, което е било 18-19 век в цяла Европа, в момента сме 21 век, бе, хора.


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

“Само две неща са безкрайни на този свят – вселената и човешката глупост. А за първото не съм особено сигурен.”
А. Айнщайн

Никога не целувайте гърмящи змии. Сложете си парашута, преди да скочите от самолета. Спускането с каяк по Ниагарския водопад не е здравословно.
Всички тези постулати очевидно са прости, но за съжаление изглежда, че нашият биологичен вид все пак си пада по целуването на гърмящи змии.

Безкрайността на човешката простотия е изключително забавен сборник от всички глупави неща, които хората правят. Част І : “Хроника на глупостта” разкрива в детайли невероятно идиотски човешки постъпки, класифицирани в различни области като политика, история, спорт, изкуство, наука и необмислени игрички със съдбата. Част ІІ : “ Всичко, което сте искали да знаете за глупостта, обаче сте прекалено умни за да попитате” разглежда последиците от човешката простотия и повдига отново въпроса, стар колкото самия свят, а именно: “ Има ли такова нещо като глупав въпрос?”. Част ІІІ : “Как да отглупеем” предлага иронични съвети как да избегнете попадането си във втория том на тази книга.

Седнете удобно, прочетете "Безкрайността на човешката простотия" и се насладете на откритието колко много по-умни сте всъщност в сравнение с всички останали глупаци по широкия свят.

https://www.kaldata.com/forums/topic/166388-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B0-%D0%B5-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D1%81%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B8%D1%8F/?page=4



https://www.dnes.bg/obshtestvo/2018/07/06/prostotiia-che-i-snimano-zaroveno-jivo-dete-s-kamyni-butilki.381433



https://www.plovdiv24.bg/novini/Bylgaria/Potresavashta-negramotnost-i-prostotiya-vuv-VIP-Bradur-823979


https://www.10te.bg/zabavlenie/10-ironichni-kolazha-razkrivashti-balgarskata-prostotiya/


0 точки

виж подробна оценка
Заплащане
0
Уважение
0
Привилегии
0
Фирмена сигурност
0
Натоварване
0
Потенциал
0
Местоположение
0
Колеги
0
Работна среда
0

простотия

ед.ч. прос·то·тия
членувано прос·то·ти·я·та
мн.ч. прос·то·тии
членувано прос·то·ти·и·те
звателна форма —
Съществително нарицателно име, женски род, тип 47
Качество или проява на прост, неук, невъзпитан човек.
Множество от прости, неуки или наивни хора.

Синоними
дивотия, изостаналост, невежество, незнание
простащина, недодяланост, дебелащина

Някои смятат, че човек върви с простотията си, други пък твърдят обратното - че простотията върви с човека, тъй както той си върви, и простотията върви с него; кихне ли, тя също започва да киха, седне ли на някоя маса, тя също сяда до него, вземе ли да говори, тя веднага ще почне да говори. Човек от провинцията ми разказваше, че при тях в едно държавно учреждение веднъж влязла простотията, седнала зад бюрото и никой не можал да я измести оттам. Доколкото си спомням, цяла комисия ходила да разследва случая, но простотията била извънредно категорична и по никой начин не искала да излезе от учреждението.

Разбира се, появата на простотията в едно провинциално учреждение не може да даде никакво отражение върху столичния живот. Столичният живот е крайно чувствителен към подобни явления, макар че и в столицата да се срещнат простотии - било в трамвая, било на улицата или пък в някоя частна къща. Аз лично съм виждал човек да се вози във файтон, а до него седи простотията - и тя се вози. И в трабант съм виждал същата история, а когато беше времето на велосипедите - и на велосипед. През периода на шушляка и на транзистора тя доста гордо вървеше с човека и също като човек свиреше на транзистор и шумеше с шушляка.

В минути на откровение един мой приятел ми се оплакваше, че не само живее с простотията си, ами че и бил длъжен да спи с нея. Неприятно му било, казваше той, да легне и да усеща под завивката простотията до себе си. Той лежи и не мърда и гледа по възможност най-кротко да диша, а тя също тъй лежи и не мърда, диша равномерно и кротко - досущ божа кравичка. Вземе ли да похърква, тя веднага почва да похърква заедно с него и той не беше съвсем сигурен дали когато сънува, тя също тъй не сънува с него.

Ако простотията може да се побере в едно легло, това все пак не е най-лошото. Аз съм виждал човек, нищо човек, една педя дребосъче, а простотията му голяма колкото черква. Върви той подръка със своята черква, като върви, задръства цялата улица, но никак не му мига окото. Мигар на човек с такава огромна простотия може да му мигне окото! Ще те прегази и ще си замине, без дори да те забележи! Виждал съм и потна простотия, виждал съм кисела простотия, а има и усмихнати простотии, тъй както има и дебели. Познавах едного, простотията му беше дебела като купа сено. Питал съм го много пъти как живее с тая простотия и той винаги ми е казвал: "Ами как! Като игла в купа сено!"

Можем да приемем, че човек върви с простотията си или пък обратното - че простотията върви с човека, това едва ли ще има особено значение. По-важното е човек да гледа простотията да не е по-голяма от него. Забелязал съм, че някои хора имат големи късмети, простотиите им съвсем дребни, могат да ги скрият, където си искат. Аз съм виждал и човек, простотията му голяма колкото една дървеница. Ей тук стои, на ревера му, той се разхожда с дървеницата, вози се с нея, храни се, спи, а също така и говори. Той говори, а простотията стои на ревера му като дървеница. Тя стои на ревера му като дървеница, а той говори и ръкомаха, говори и ръкомаха, говори и ръкомаха!

Фирми по азбучен ред:
Използваме бисквитки, за да броим посещенията в уеб сайта. В тях не съхраняваме никаква лична информация. АЗ РАЗБРАХ Какво са бисквитки?